Здравейте

Дойде и моето време да си направя блог. Трудно ми е началото, но ще се опитам да напиша нещо смислено.
Така. Почти на 30 години съм, имам две деца и семейство. Имах чудесна работа. Всъщност още имам, но се случиха много неща, които промениха възгледите ми. А може би малко порастнах.

Хич не е лесно да си порастнал. И то хем да си порастнал, хем да си още зелен. Лошото е, че аз го осъзнавам, но не мога да се надскоча и надхвърля. Когато говоря за това в главата ми винаги излиза една фраза: „Да излезнеш от блатото, като се повдигнеш за косата“. На 30 години си порастнал, защото не си толкова реещ се във облаците, но на 30 години „старите кучета“ те гледат пренебрежително, защото те смятат за твърде голям оптимист и идеалист. Доста несправедливо по мое мнение, но е факт! В момента съм в някаква фаза на тотално омерзение от света и евентуалната моя роля в него. Не желая да се примирявам с някои неща, с които повечето хора са се примирили. Живея и работя в среда, която определено не е за мен. Тук се изисква хитрост, двуличие, умение да си подлога на хората, от които ти зависи кариерата. И съм склонна да е** мамата на глупавото нещо наречено кариера, в името на принципите и ценностите, на които съм учена и в които вярвам. Дошло е разделно време, време в което трябва да се разделя окончателно с младежките ми въжделения и да погледна по-сериозно на живота. Не че не съм го правила до сега, но до този момент винаги съм имала стимула да работя, да работя ЗА хората, да бъда щастлива от това, да се раздавам тотално и без да правя сметка за себе си, да се радвам на живота и семейството ми.
Сега, малко по-надълбоко и малко по-навътре в морето се оказа, че духат твърде силни ветрове. Настинах и не мога да дишам от хремата. Потекоха ми сълзи и взех нещо да потъвам, като че ли. Потъвам, това е ясно. Ясно е, че не мога да го променя. Ясно е, че времето ще ми помогне да успея да взема решение. Обаче сега съм в някакъв водовъртеж в дълбоките води и ми е невъзможно да изляза от тук. Имам два варианта – да зарежа всичко, да се събудя от кошмара и да започна всичко на нова, чиста, и абсолютно празна страница; или да се опитам да плувам и да се опитам да не потъна, да понеса още доста удари, да се опитам да оздравея от простудата и да се опитам да се върна на плитко. За това, второто, се искат много усилия, а аз се чувствам толкова изтощена, че не съм сигурна, че ще имам достатъчно сили. Другарите също са изтощени и никой не може да ми помогне. Трябва да се оправям сама.
По повод на този етап от моя живот, в момента изпадам в една ужасна депресия и летаргично състояние. Започнах да сънувам кошмари за катастрофирали самолети, за лоши неща, които се случват на децата ми… Дните и нощите ми се превърнаха в постоянен кошмар за мен. Бях чела в един много приятен блог, че на 30 жените често изпадали в депресия. Така че сигурно е нормално. Но на мен ми се реве, искам да ревна, със всичка сила, да се нарева хубаво и да ми мине. Лошото е, че вече трудно се разплаквам. Разплаквам се, когято съм гневна и то в най-неподходящия момент, при най-неподходящите хора. Не мога да си остана в къщи, да рева, да рева, да рева. Това го искам повече от всичко, искам да се изчистя от наслаганата лошотия в мен. Назлобила съм се много. Към определен кръг от хора. Може би с течение на писането в този блог ще стане ясно към кой и кого. Това е твърде дълга тема.

Така, започнах този блог с идеята да се издърпам за косата от пустото блато. Да се получи нещо като авто-психотерапия. Пожелайте ми успех, дано се получи!