Орхан Памук: писателят, който стига до душата.

„Името ми е Червен“ и „Музей на невинността“ са двете книги, които прочетох от Орхан Памук. Ще продължа и с другите, но първо чакам да ми отлежат тези.

„Името ми е Червен“ е книга, която сравнявам с паяжина. Фина преплетена история, в която има интрига, изящество, духовност, човещина и толкова много други неща. Това е толкова многопластово поставяне на взаимоотношения и образи, че след като човек прочете книгата непрекъснато открива нови пластове, които съвпадат по най-логичния начин с предишните.

Всъщност и двете книги са искрени. В тях няма никакъв фалш, никаква следа от нещо невероятно. Това са книги за хората, за всички нас.

„Музей на невинността“ е гениална идея на Орхан Памук. Все още има загадки, които аз лично бих искала да узная – като например дали историята в тази книга не е художествено описание на нещо изживяно от самия автор. Но съчетанието между книга и място, което съществува и го има, е толкова уникално, че те пренася не само във времето, но и в пространството. Да, това е книга за времето и пространството. Това е книга за връзката между духовното и физическото съществуване. Това е книга за естеството на човека, за обществото. Това е книга за истинската любов, за надменността, за срама, за предразсъдъците и накрая, но всъщност на първо място, това е книга за гордостта и щастието. Когато си преминал през целият живот описан вътре, тогава чувстваш, че няма от какво да те е страх и няма от какво да те е срам.

Сега като пиша тези редове ми се струват плоски като бюрото, върху което стои компютъра ми. Но нали се научих, че няма от какво да ме е срам, поисках да споделя плоско описаните от мен, но дълбоко въздействащи елементи от книгите на Орхан Памук. Непременно ги прочетете… но след тях ще ви трябва известно време преди да подхванете друга книга.