Защо можещите и знаещите нямат място в държавната администрация

В лето 2010-то в България все още съществуват сталинистките механизми на взаимодействие във и със държавната администрация. Като човек току що излезнал от тази мелачка ми трябват вече 2 седмици, за да мога да асимилирам и осъзная напълно в какво бях попаднала. Живяла съм в комунистическия режим около 10 години – и с моите родители, това е напълно достатъчно, за да го намразя. Мога силно да обичам и да мразя и средното положение ми е трудно. Почти като при свършената работа – или я вършиш или не я вършиш. Полусвършеното отива в под-категория „безхаберие” към съответната категория „несвършено”. Преди време една позната ми каза, че така като ме гледа и слуша, единствената сфера в живота, в която ще имам много неприятности това ще бъде професионалната. Засега познава, но не защото е го е казала тя, а заради моя твърдоглав инат да отказвам да се пречупя, да отказвам да угоднича и да не мога да казвам „добре”, когато всъщност верният отговор е „не е добре”.

Досегът ми с различните етажи, етажерки и прочие степени на власт е бил достатъчен, за да науча, че там горе „не” е „да”, „да” е „не” и обратното и че ако нямаш достатъчното малодушие да се огъваш под натиска на началството, мястото ти е навън. Впрочем колкото по-високо стоиш по етажерките, толкова повече огъване се желае от теб. И ако по някаква случайност попаднеш там (както се случи с мен) ти трябват не повече от 1-2 години, за да удържиш фронта на отстояване на моралните си принципи. След това неминуемо идва онзи кръстопът, на който трябва да решиш накъде да поемеш, а пътищата са два вида: към задника ти или към разума ти. Ако избереш разумът си аут за много кратък период от време, който зависи от скоростта, с която се активизират съответните сталинистки методи. Както се случи с мен – приложиха познатият метод „няма човек, няма проблем”.

Управлявах Европейски потребителски център – България за около 2 години и половина. Преди това за три месеца работеха едни други служители, които много бързо решиха, че не могат да се занимават с простотиите на началството си. За тези години научих много и развих тази нова за страната ни институция. Една институция, която ни доближава до цивилизационните порядки за защита на потребителите и взаимодийствията с бизнеса. Научих много и от опита на колегите от другите европейски държави – проблемите, с които са се сблъсквали и възможните решения. Виждах, че България отново заема последните места по прилагане на европейското законодателство в тази област. Нека повторя – по прилагане на законите, а не по тяхното преписване. И тъй като на мен проблемите ми действат като генератор за идеи, това ми даваше още повече хъс да работя добре и да доказвам, че България не е толкова изостанала и че тук има хора, които искат да работят и които искат и могат да направят развитието. Работех за това, моят Център да бъде оценен добре. Приемах ЕПЦ България като моя собствена фирма,  за чиито имидж бях длъжна работя, която трябваше да развивам и да доказвам, с ясното съзнание, че за тази работа ми се плаща от публични пари – пари на българските и европейските данъкоплатци.

Случките от последните седмици ме приземиха с голяма скорост на българска земя. Какво по дяволите си мислех, че мога да направя, когато виждах ясно от какви видове хора зависех? Хора, които трябваше да уговарям и да моля да си свършат работата, за която им се плаща (отново от публични пари) и които ми слагаха такъв тежък похлупак, че прагът на поносимост беше достигнат много бързо. Ето така, когато се опитваш да си вършиш работата, да развиваш и да дърпаш своята институция напред, в посоката зададена и от настоящото управление на страната ни, а именно – европейско развитие на България – ти си спиран от безхаберни чиновници и политически парашутисти. Не защото си вършиш работата зле, а тъкмо защото си я вършиш добре. Защото когато си вършиш работата добре твоето развитие изпреварва това на тези, които симулират работа. И ставаш страшно неудобен – толкова неудобен, че се предприемат спешни мерки за остраняването ти.

Срещу мен беше мобилизиран целият наличен ресурс, за да бъда отстранена спешно, веднага. Защо не мобилизираха този ресурс когато трябваше да свършат някаква работа? Риторичен въпрос, на който част от отговорите се крият тук. В крайна сметка ако имаш кураж, инициатива, ако казваш истината, колкото и неудобна и неприятна да е тя, държавната администрация реагира така:

Произволът на държавната администрация – гонят те с полиция, без предизвестие, без преговори, без никакво нормално поведение, сякаш си последният престъпник останал в държавата ни. И този произвол си го позволяват пред вратите на една европейска организация.

Полицията ли е единственият орган в страната ни, на който може да се разчита за разчистване на неудобните? Вероятно е така, имайки предвид активността на това ведомство в последно време. Бих посъветвала това същото ведомство да продължи толкова известната си акция „Октопод”, но с друга насоченост – „Октоподът в държавната администрация”. За това последното ще пиша интересни факти в следващата си публикация.