Знаех си, че така ще стане.
4 дни бях в Стокхолм. Там е друг свят, съвършено различна цивилизация. Сякаш е на друга планета, където живеят други видове хуманоиди – по-развити, да не помислите, че говоря за нещо друго. Знаех си, че когато се върна няма да се чувствам много добре – имам ужасно много работа, в къщи ще е чудесна разхърляна и мръсна обстановка, децата по правило се разболяха точно когато ме нямаше.
Но за Стокхолм ще разказвам в отделна публикация със снимки.
Изненадата дойде още в самолета за Виена. Имаше бордно списание, в което имаше реклама, която звучеше така „Eastern Europe has roads in a bad condition. It is better to fly… with Austrian Arrows…“ и снимка на ръждясала табела с името на някакво БГ село. Първоначално се възмутих как може тези тъпаци да си позволяват да пишат така – та това е тотална антиреклама на Източна Европа! В последствие си дадох сметка, че са напълно прави.
Никой не трябва да пътува до БГ, Източна Европа и разни други съмнителни дестинации в нашата посока. Когато отидохме на изхода за София нямахме никакъв начин да объркаме полета – посрещнха ни тумба от 4-5 цигани, от които една проститутка, един травестит, една дебела и мазна циганка и двама мъже. Молех се да не са ги настанили до мен… слава Богу не бяха. Докато чакахме да излети самолета всички пътници разбраха, че една от циганките я болял зъб, че стюардесата може да й помогне само с асприн и че цялата тумба много се притеснява да подпише декларация, че си поемат отговорността да приемат лекарство, нищо че е само аспирин, без лекарско предписание. ВСИЧКИ го чухме и разбрахме. Бяхме ПРИНУДЕНИ да го разберем. Целият свят се завъртя около болния зъб на циганката. Някак си след онова общество в Швеция, тумбата с циганите ме върна много бързичко в настоящето.
После беше смрадливото такси и шофьора, който открито недоволстваше, че живея толкова близо. Чакал бил 1 час и за какво? А? После гнусните пътища и мърлявия пейзаж. После калта около блока. После разбитата входна врата. После дрехите и играчките по пода у дома. После болните ми деца. После огромната работа, която не върви. После страхотната грипна истерия, негативизма по медиите и хората, които се разхождат с маски.
Боже, колко е трудно да се адаптирам. Все едно падам от Марс… наистина се връщам от друг свят. Знаех си, че ще се адаптирам трудно, но ми е по-трудно отколкото предполагах. По същия начин се чувствах, когато се върнах от Чехия. Тогава не очаквах тази страна да е толкова развита ВЪПРЕКИ комунизма, през който са минали. Тогава си казах, че всичко е в ръцете ни, стига да имаме мозъци в главите си и воля за действие. Но нямаме. Имаме си само лоши пътища, простащина и много цигани.
