4 дни бях в Стокхолм. Там е друг свят, съвършено различна цивилизация. Сякаш е на друга планета, където живеят други видове хуманоиди – по-развити, да не помислите, че говоря за нещо друго. Знаех си, че когато се върна няма да се чувствам много добре – имам ужасно много работа, в къщи ще е чудесна разхърляна и мръсна обстановка, децата по правило се разболяха точно когато ме нямаше.
Но за Стокхолм ще разказвам в отделна публикация със снимки.
Изненадата дойде още в самолета за Виена. Имаше бордно списание, в което имаше реклама, която звучеше така „Eastern Europe has roads in a bad condition. It is better to fly… with Austrian Arrows…“ и снимка на ръждясала табела с името на някакво БГ село. Първоначално се възмутих как може тези тъпаци да си позволяват да пишат така – та това е тотална антиреклама на Източна Европа! В последствие си дадох сметка, че са напълно прави.
Никой не трябва да пътува до БГ, Източна Европа и разни други съмнителни дестинации в нашата посока. Когато отидохме на изхода за София нямахме никакъв начин да объркаме полета – посрещнха ни тумба от 4-5 цигани, от които една проститутка, един травестит, една дебела и мазна циганка и двама мъже. Молех се да не са ги настанили до мен… слава Богу не бяха. Докато чакахме да излети самолета всички пътници разбраха, че една от циганките я болял зъб, че стюардесата може да й помогне само с асприн и че цялата тумба много се притеснява да подпише декларация, че си поемат отговорността да приемат лекарство, нищо че е само аспирин, без лекарско предписание. ВСИЧКИ го чухме и разбрахме. Бяхме ПРИНУДЕНИ да го разберем. Целият свят се завъртя около болния зъб на циганката. Някак си след онова общество в Швеция, тумбата с циганите ме върна много бързичко в настоящето.
После беше смрадливото такси и шофьора, който открито недоволстваше, че живея толкова близо. Чакал бил 1 час и за какво? А? После гнусните пътища и мърлявия пейзаж. После калта около блока. После разбитата входна врата. После дрехите и играчките по пода у дома. После болните ми деца. После огромната работа, която не върви. После страхотната грипна истерия, негативизма по медиите и хората, които се разхождат с маски.
Боже, колко е трудно да се адаптирам. Все едно падам от Марс… наистина се връщам от друг свят. Знаех си, че ще се адаптирам трудно, но ми е по-трудно отколкото предполагах. По същия начин се чувствах, когато се върнах от Чехия. Тогава не очаквах тази страна да е толкова развита ВЪПРЕКИ комунизма, през който са минали. Тогава си казах, че всичко е в ръцете ни, стига да имаме мозъци в главите си и воля за действие. Но нямаме. Имаме си само лоши пътища, простащина и много цигани.
„Името ми е Червен“ и „Музей на невинността“ са двете книги, които прочетох от Орхан Памук. Ще продължа и с другите, но първо чакам да ми отлежат тези.
„Името ми е Червен“ е книга, която сравнявам с паяжина. Фина преплетена история, в която има интрига, изящество, духовност, човещина и толкова много други неща. Това е толкова многопластово поставяне на взаимоотношения и образи, че след като човек прочете книгата непрекъснато открива нови пластове, които съвпадат по най-логичния начин с предишните.
Всъщност и двете книги са искрени. В тях няма никакъв фалш, никаква следа от нещо невероятно. Това са книги за хората, за всички нас.
„Музей на невинността“ е гениална идея на Орхан Памук. Все още има загадки, които аз лично бих искала да узная – като например дали историята в тази книга не е художествено описание на нещо изживяно от самия автор. Но съчетанието между книга и място, което съществува и го има, е толкова уникално, че те пренася не само във времето, но и в пространството. Да, това е книга за времето и пространството. Това е книга за връзката между духовното и физическото съществуване. Това е книга за естеството на човека, за обществото. Това е книга за истинската любов, за надменността, за срама, за предразсъдъците и накрая, но всъщност на първо място, това е книга за гордостта и щастието. Когато си преминал през целият живот описан вътре, тогава чувстваш, че няма от какво да те е страх и няма от какво да те е срам.
Сега като пиша тези редове ми се струват плоски като бюрото, върху което стои компютъра ми. Но нали се научих, че няма от какво да ме е срам, поисках да споделя плоско описаните от мен, но дълбоко въздействащи елементи от книгите на Орхан Памук. Непременно ги прочетете… но след тях ще ви трябва известно време преди да подхванете друга книга.
Поводът за тази публикация е кончината на Александър Божков. За мен той беше човекът, който в последните години редовно следях като изяви и публикации, а в предишни години съм работила с него по едно малко проектче в Разлог. Когато се запознах с него преди години, тогава се появиха моите дълбоки съмнения относно 10-те процента и относно всички твърдения за неговата корумпирана същност. След това за известно работата ми не предполагаше контакти с хора като него, до преди 2 години. Тогава животът ми се превърна в страшен кошмар – в буквален и преносен смисъл. Защото върху мен започнаха да се въртят хора от едни небезизвестни кръгове, а аз се чувствах като самотен бегач на дълги разстояния. Бях в ситуация, в която трябваше да разрешавам неразрешими задачи и моите морални ценности бяха сериозно разклатени. В този момент преоткрих хора, като Александър Божков, които споделяха моите ценности и виждания, и чрез които отново да стъпих на здрава основа.
Обратно на комунистическите твърдения, че нямало незаменими хора, аз съм на точно противоположното мнение. Има незаменими хора! Има хора, без които в пространството остават дупки, които никой и нищо не може да запълни. И единствената ни надежда е някой ден да се появи друг човек, който да бъде поне на нивото на тези, които вече ги няма.
Кончината на Александър Божков е още едно доказателство за страшното чудовище наречено комунизъм. Защото към него се изсипа цялата помия, която комунистите могат да произведат. Не знам дали е крадял или не, не съм му светила докато е работил, но е факт, че съдът го оправда по всичките пет (ако не се лъжа за бройката) дела, които се водеха срещу него. И като се има предвид, че комунистите държаха цялата власт през това време, като се има предвид, че мощта на комунистическата пропаганда и клеветничество е наистина голяма, и въпреки това, въпреки цялата тази мощ насочена срещу него съдът не успя да намери доказателства за неговата вина – това за мен е едно сериозно обстоятелство, което показва, че той е бил чист. Но какво от това? Цялата тази помия унищожи човека. И комунистите все пак постигнаха една малка победа, което е най-тъжната част от тази история. Защото по този начин те унищожават най-интелигентната част от народа, те винаги са го правели – в началото чрез физическо унищожение, после чрез скришно и подмолно психическо унищожение. После се опитват да унищожат здравият разум на останалата част от народа като рисуват несъществуващи картини и успяват да им внушат, че те са истина. Честно казано завиждам на комунистите за тези техни умения. Но това е нещо, което те са развивали и усъвършенствали много добре през последните десетилетия…
За съжаление още има хора, които вярват в несъществуващите картини – вярват в „мистър 10%“, вярват, че Костов е виновен, вярват, че всички са маскари и вярват, че единственият път, по който трябва да вървят е този по посока на течението. Тези хора отказват да използват разума си, а като не използваш разума си просто преставаш да бъдеш човек – точно това, което комунистите желяат от теб.
Днес ми е тъжен ден заради тези мои размисли. Изключително ми е тъжно, заради смъртта на един от най-ярките и най-позитивните личности от зората на демокрацията до сега. Боже, прости му греховете и нека почива в мир, а на нас, Боже, не давай разум – защото ние сме разхитители на собствените си ценности, ние отказваме да мислим, ние отказваме да желаем, да се борим, да търсим истината, да се усъвършенстваме и най-вече – да бъдем човеци! Амин!
В крайна сметка, след прилично подмотване от моя страна, поемам щафетата от Вили и Валя, за да кажа кои са моите най-щастливи моменти от ежедневието ми. Ще карам по хронология на деня, защото ми е много трудно да степенувам тези важни за мен неща – всичките са ми номер 1.
1. Сутрешното кафе.
Обожавам да стана сутрин рано, преди да е изпъплило домочадието от леглата, да си направя пълна чаша с хубаво кафе, да се насладя на свежия въздух и да си пийвам кротичко кафенцето. Това е момента, в който преглеждам „печата“ в Интернет, зяпам сутрешни блокове и правя планове за деня. И този момент е единствения през моя ден, в който мога да съм сама със себе си и мислите си.
2. Добре свършената работа
Нищо не може да замени усещането за добре свършена работа. Изпитвам физическо удоволствие, когато нещата в службата вървят, когато съм взела добри решения и когато съм сложила точка в някаква фаза от работата ми. Това ми носи щастие, удовлетворение и самочувствие, и настроението ми след такъв работен ден не може да бъде помрачено от нищо.
3. Времето прекарано с „гъбите“
След уморителен работен ден взимам двете ми чародейки от детската/бабите и няма по-хубаво усещане от прегръдката с тях. Започват да ми разказват една през друга какво са правили, да ми показват какво са нарисували и какви са ги вършили през деня. След това вечер се разхождаме нанякъде и душата ми се пълни, когато наблюдавам детските им игри и взаимоотношенията с другите им приятелчета. Обичам да бъда с тях и да играем заедно. Обичам да им гледам реакциите и физиономиите, когато им разказвам всякакви интересни случки от живота. Техните детски въпроси и разсъждения могат да ме разсмеят така, както нищо друго. Обичам моментите, в които осъзнавам колко много са порастнали, когато забелязвам разни нови умения или нови думи и изрази, които използват (понякога не съвсем уместно) Обичам ги и смесицата от емоционално изтощение и почивка, докато съм с тях ме прави много щастлива.
4. Домът и семейството
Това са малките моменти, в които се чувам с майка ми, баща ми или сестра ми, за да ги попитам как са, да обсъдим какво ще правим събота и неделя и евентуално да планираме някакво гости. Това е моята незаменима емоционална връзка с моето голямо семейство. Обичам да съм у дома, с мъжа ми и децата, обичам да съм при родителите ми и да се съберем цялата голяма тайфа от моите две, двамата ми племенници, сестра ми, зет ми, мъжа ми, майка ми и баща ми. Тогава си спретваме хубаво угощение, децата разхвърлят къщата до неузнаваемост, а ние бистрим политиката. Накрая се тръгваме в продължение на 1 час, докато се нацелуваме и докато намачкаме децата подобаващо, с уговорката следващия път да се поразвдижим малко…
5. Книгите и спорта
Старата любов ръжда не хваща. Обожавам да чета книги и обожавам да спортувам. За мое огромно съжаление нямам достатъчно време нито за едното нито за другото. Напоследък една най-обикновена книга от 300-400 страници я чета за 2 месеца – срам и позор! За спорта направо не ми се говори – мразя се, че не полагам достатъчно усилия (време и нерви за планиране), за да спортувам. Оправдавам се с липсата на време, но причината е мързел от най-чист вид . Обичам да плувам, да карам колело или просто да катеря някой баир в планината. Това е нещо, което ме прави много щастлива!
6. Губивремето
Ей така, както си пиша последния доклад за някоя институция, която ми дава пари, за да работя, много обичам да изключвам. Изключвам се от доклада и се включвам… къде? В интернетЯ, разбира се. Във Фейсбук или пък в блога. Или пък в някои от другите блогове или новинарските сайтове. Или пък ровя нещо в Гугъл, което последно ми е станало интересно. Обичам да комуникирам с интернет приятелите ми, с които споделяме общи ценности и виждания. Обичам да обогатявам общата си култура по този начин. После изключването от интернетЯ и включването обратно в доклада е доста по-тегава история…
Днес нещо не съм много творческа, както и в последните дни. Пиша доклад, пиша и проект. Мисля и по една стратегия и вкарвам една досадна информация в един сайт. Много неща на клона, които усъвършенстват административния ми език, но затъпяват онзи хубавия език, с който трябва да се пише по блогове.
Животът е низ от познания, които човек придобива през целия си път. Като се започне от базовите познания за добро и лошо и се стигне до разширяването на тези познания до безкрайните висоти на човешкия разум. Има обаче ограничения, които произтичат от човешкия характер, зададен още от раждането му. Този характер има своите силни и слаби страни и пътят, който човек върви, е от ключово значение за изграждането му като личност. За малките деца, тийнейджърите и младите хора е изключително важно каква е средата им и на какво ги учат хората, около тях. Детството и младостта са единствените възможни периоди от живота, когато човек може да „подсили” своите силни страни и да намали въздействието на слабите страни. Това е период на програмиране на съзнанието и от там нататък каквото и да пълниш вътре като информация, тя се асимилира само според предварително програмирания алгоритъм на осъзнаването й. За това искам да пиша сега – за хората, които са ми помогнали да стана човек и които са ми оказвали неуморна и безрезервна подкрепа по пътя на моето развитие. Това са хората, които са моите „програмисти”, от които съм научила много и за които винаги ще мисля с обич и огромна благодарност.
Майка ми и баща ми
Изключително консервативни личности. Майка ми е човек на строгото възпитание и контрола. Тя ме научи да бъда чиста, подредена и възпитана. Но освен тези базови неща, тя ме научи да ценя семейството като институция. Като един истински пазач на семейните ценности и традиции тя ги предава и на мен, като ме научи как да поддържам семейния уют, как да опазвам и да зачитам традициите, как да бъда щастлива сред близките си, как да се грижа за тях. Тя ме научи да бъда истинска майка на децата си и да бъда добра съпруга и достойна жена.
Баща ми е вечният оптимист. Той успя да ми предаде ентусиазма и радостта от постигането на успехи. Баща ми ме научи да си поставям цели и неуморно да ги преследвам, като същевременно да изпитвам удоволствие от пътя, който вървя. Баща ми ме научи да се радвам на живота, но да не се примирявам със статуквото и винаги да търся – по-доброто, по-ценното, по-истинското, по-рационалното. Той ме научи на пестеливост и оптимизъм.
В чисто прагматичен аспект, без моите родители нямаше да мога да вникна в математиката и да я разбера като истинската чиста и точна наука за живота – наука, от която тръгва всичко останало. Родителите ми ме научиха да бъда прагматична, рационална и точна.
Маестро Христо Недялков
Ярка личност, за която всички изписани думи са малко. За мен той остана като трети родител в най-трудните години от живота ми. 13 години на духовно просветление, в които бях певица в Детския радиохор, а Маестро Недялков бе (и все още е) ръководител на хора. Между петата и осемнадесетата ми година бях подвластна на един друг, паралелен свят, свят на музиката, възпитанието, труда, усилията и възнаграждението от тях. Това бяха години, в които аз бях специална, бях различна от тълпите около мен и бях част от един елит – елита на най-талантливите и музикални деца в София по това време. Маестро Недялков ми даде умението да се трудя неуморно, усилено, качествено, изпипано до последен детайл и след това, най-важното умение – да се насладя на постигнатото с цялата си същност; да се чувствам истински щастлива от труда си, да мога да се наслаждавам на резултата от собствените си усилия по най-красивия начин – като подаря тази красота на публиката. Никога няма да избледнее в съзнанието ми удовлетворението от добре свършената работа по време на концертите, публиката станала на крака заради нас, безкрайните бисове, срещите с изключителните меценати на музиката, приятелствата със съмишленици от цял свят от Япония до САЩ и Мексико. Неповторим етап от живота ми!
В чисто прагматичен аспект Маестрото ме научи на дисциплина. Научи ме да работя в колектив, да се съобразявам с останалите около мен. Той ме научи как да ценя себе си, да се уважавам и да се боря.
Таня Шумкова
В годините, когато търсех път извън семейството си, се появи тази жена и тя беше като слънце, което грееше в душата ми. Тя беше мой шеф, но беше и приятел и съмишленик. С нея сме делили и добро и лошо, с нея сме се борили с големи чудовища бълващи огън и след това кротко сме си пили биричката доволни от взетите решения. Таня е човек, който ми имаше безрезервно доверие, даваше ми най-голяма подкрепа за всички мои решения. Тя е човек с изключително силен характер, която сила съзнателно или не, предаваше на всички около себе си. Когато бях с нея се чувствах като великан, готов да превземе и най-непревземаемите висоти. Никога няма да мога да й се отблагодаря за това, което ми е дала. Тя ме научи на взаимоотношения с най-различни хора, тя ме научи на толерантност, на въздържаност и търпение и от нея черпех най-голямата мъдрост за живота. Когато бях с нея, тогава са били едни от най-щастливите мигове в живота ми!
В чисто прагматичен аспект, доверието на Таня в мен, ме направи смела и ми даде сили да продължа професионалното си развитие. Благодарение на нея сега съм това, което съм.
Не знам дали някога, някъде и по някакъв начин ще мога да се отплатя на всички тези хора. Те заслужават най-голямата награда, която бих могла да им направя. Но сега, освен най-дълбока благодарност не знам какво друго бих могла да им дам. Пожелавам им здраве и дълъг живот, пожелавам на още хора да имат възможността да взаимодействат с тях, защото това, което те дават е доброто на тази земя. Такива хора градят развитието и те са малките стъпки в пътя ни напред.
Благодаря ви майко и татко!
Благодаря ви Маестро „Фуристу Недярков сенсей ноотта дес”!
Благодаря ти Танче-Тиганче!
Благодаря ви, че ви има!
Laudate Dominum, Wolfgang Amadeus Mozart
- Bulgarian National Radio Children Choir
Laudate Dominum (Psalm 116)
Laudate Dominum omnes gentes
laudate eum, omnes populi
Quoniam confirmata est super nos misericordia ejus,
et veritas Domini manet in aeternum.
Gloria Patri, et Filio et Spiritui Sancto.
Secut erat in principio, et nunc, et simper,
et in saecula saeculorum. Amen
Translation:
O praise the Lord, all ye nations;
Praise him, all ye peoples
For his loving kindness has been bestowed upon us,
and the truth of the Lord endures for ever.
Glory be to the Father, and to the son, and to the Holy Spirit.
As it was in the beginning, is now, and ever shall be,
world without end. Amen.
Дойде да кажеш, че аз съм някой,
излез от ролята си на герой.
Познаваме се с теб отдавна,
но света е станал твой.
Каза ми добре дошъл в рая ми,
как така ме караш да вярвам
в измислените истини,
в твоч малък рай.
И къде? Защо?
трябва ли пак да повтарям всичко?
Кой за теб съм бил преди?
Това е рай, добре дошъл в ада.
Начало, край, победа от засада.
Не си играй,
аз зная път към ада.
Това е рай!
Смени ли името си да докажеш,
че аз съм повече от тези тук,
а дали така се чъвстваш важен
или някои друг.
Може би отдавна си забравил
този път подаваш ми ръка.
Питаш ли ме от къде те помня,
как се казвам аз.
И къде? Защо?
Трябва ли пак да повтарям всичко?
Кой за теб съм бил преди?
Това е рай, добре дошъл в ада.
Начало, край, победа от засада.
Не си играй,
аз зная път към ада.
Това е край!
И край!
Трябва ли пак да повтарям всичко?
Край за теб съм бил преди.
Това е рай, добре дошъл в ада.
Начало, край, голяма изненада.
Не си играй,
аз зная пък към ада.
Това е рай!
Това е рай, добре дошъл в ада.
Начало, край, победа от засада.
Не си играй,
аз зная път към ада.
Това е рай!
Серьожа Дмитриевич има блог. Не че е нещо ново, което научавам, но след зашеметяващия ефект, който имаше сайта на Костов върху мен, реших да проверя какви ги вършат другите кандидат-депутати.
И сега се порових в сайта на Дмитриевич. Има няколко клипчета на първа страница с генерализирани подзаглавия: За управлението, За политическото лидерство, Подкрепа за реалната икономика, За доходите и работните места, Най-важното сега, Как ще изглежда България утре. Клиповете представляват казионни отговори на въпроси предварително подготвени и зададени от комсомолци, в нагласено студио, в обкръжение от социалистически дебили… Същото като в комунизма – великия вожд приказва, а другите се усмихват дебилно, за да прикрият липсата си на разсъдък.
Така, за клиповете стана ясно. Има и блог…. сините привърженици е най-добре да не го отварят, защото има риск да си счупят компютъра. Това е блог пълен, фрашкан до козирката с черен ПР. Очевидно не пише Дмитриевич, а някой друг (колега от Нова Зора, вероятно), но е факт че е под името на Дмитриевич и на практика представлява официалните позиции на Серьожа по най-различни теми, като например: Борисов, Костов, Костов, Борисов, Борисов и Костов заедно, Костов и Борисов по отделно и така нататък, и така нататък, и така нататък… На всичкото отгоре пише, че това е блог на Министър Председателя?!? А не блогът на украинеца Серьожа Дмитриевич!
Има и миловидни снимки с ръкостискания с баби, дядовци и пъпчиви фенки с букетче в целофанче. О, разбира се има и Серьожа в болница, Серьожа с каска….
….Серьожа на кон….това последното е шегичка
Има и бутон За мен, където Дмитриевич е сътворил кратко описание на изнурителния си житейски път и е отговорил на няколко лексиконни въпроса като коя е любимата ти книга, коя е любимата ти песен, кой е любимия ти спорт….все едно сме в пети клас…. и все едно ако ме попитат мен ще мога да дам един единствен отговор… Но той е дал! По един отговор за всеки въпрос, както са ги учили истинските комсомолци. Любимата му песен, например е „Когато съм на шестдесет и четири“, „Бийтълс“….SO WHAT? Доста ограничен избор, но най-вече се чудя какво целят отговорите на тези въпроси…. Едва ли някога ще разбера….
След това има тъпи новини. Но най-интересното е мейл на Дмитриевич, от който той обещава да отговори на вички, които го питат разни работи. Има и стена с коментари, която на пръв поглед изглежда много яко модерирана, тъй като всичките преливат от любов и нежност към Серьожа. Но аз понеже съм си аз, реших да се включа и да напиша първото нещо, което ми дойде в главата – черния ПР. Ето какво написах: Г-н Станишев, няма нищо цивилизовано в последния ви видеоклип с брадвата и джъмбо-джета…. това е срамота! Това е черен ПР, който омаскарява не само Вас, не само Вашата партия, но и цялата политическа система. А без политическа система няма демокрация! Без доверието на българските граждани в политиката и политиците НЯМА демокрация! Тогава има подтисничество, колониализация и доганизация! И вие сте един от тези, които подкрепят подобни негативни въдействия върху хората! И затова вие сте престъпник спрямо България, българския нярод, спрямо всеки един беден пенсионер, който ви вярва. Вие сте изменник, г-н Станишев! Като си отивате, поне го направете достойно!
Ще видим дали ще го публикуват и ще видим дали някой някга ще отговори.
Писах го това, за да му пишете и вие нещо…. Питайте го! Питайте го така, както питате Костов в неговия сайт – да видим ПЪРВО дали ще отговори и ВТОРО какво ще е качеството на неговия отговор…
Сравнения могат да се правят безкрайно. Самите сравнения са безкрайни! И аз съм горда, че всички сравнения, които аз правя са изключително, без нито един пропуск, в полза на избора, който съм направила. А той е, че истинските държавници, истинските политики, най-образованите и компетентни експерти принадлежат на демократичната десница на България.
И затова аз заставам безрезервно зад нея – № 19!!!
Този сайт и записите в него трбява да останат за поколенията! Този сайт представлява една пълна картина на състоянието на страната ни и в него са събрани толкова истини, че няма да се намери човек, който да ги оспори!
Тук, един от най-големите държавници в новата история на България, дава отговори на вашите въпроси.
Отворете очите си, отпушете ушите си и гледайте и слушайте!
Мила Родино, искам да те има, искам да пребъдеш, искам децата ми да живеят някъде между Гордата Стара Планина, синеещият Дунав, огряната от слънце Тракия и пламенеещият Пирин! Искам да са щастливи и горди, че живеят тук!
И понеже сега аз определям кой и как да живее в моята Родина, понеже аз определям бъднините на моите деца, понеже аз живея тук и сега, затова ще гласувам!
Гласувайте и вие! Ако не гласувате извършвате престъпление спрямо родината си и спрямо децата си, защото вашето НЕгласуване на практика подкрепя всички престъпници, които грабят вас, мен, децата ни, родината ни!
Миналата седмица бях на едно обучение и попаднах за пореден път в интересна мултикултурна среда. В една от вечерите случайно седнах на една маса с една датчанка. Млада девойка, студентка по политически науки в някакъв университет в Дания.
Не знам как, но разговорът тръгна към обсъждане на политиките, политическите партии, политическите движения и т.н. Стигнахме и до данъците и се оказа, че в Дания хората плащат между 50 – 90% от собствените си изработени пари, за данъци! Тази „новина“ ме стъписа! В малкото кралство колкото повече пари печелиш, толкова повече от тях заделяш за държавата. Собственият баща на момичето за изминалата година е платил 75% данъци!!! Неспокойният ми дух реагира на секундата и казах на девойката, че за мен това е равностойно на поробване. Попитах я дали хората са щастливи и тя ми цитира последното проучване, което показвало, че датчаните са едни от най-щастливите граждани (пардон, поданици) на Европейския съюз. Каза ми, че всички били доволни, защото били равни. Защото имали безплатно образование и здравеопазване и защото ако си останел без работа нямало да живееш зле, ами държавата щяла да ти помогне. Същевременно обаче, тя много настоятелно ме разпитваше за националистическите партии в България – има ли ги, какви са и т.н. Оказва се, че в Кралство Дания в момента със страшна скорост се развива националистическа партия, която към момента според последните социологически проучвания набира подкрепа от около 20% от електората. Защо, потитах аз? Защото хората не били доволни от настоящата среда в страната, защото си искали старото статукво, защото не желаели чужденци (и по-специално араби и негри) да им нарушават стереотипите, защото искали да излязат от ЕС и защото… (не са щастливи, помислих си аз).
Какво се случва в Дания? В Дания управлява, очевадно социалистическа клика, която очевадно си няма и идея от опита на комунистическите режими и причините за техния тотален разгром. Разбира се, че поданиците сами са си ги избрали тези социалисти, което пък ни насочва към отказът на това общество да погледне отвъд собствените си граници и да приеме светът с неговата история и с неговата обективна действителност. Още едно доказателство за това, е уклонът на хората към днешния момент да гласуват за национал-социалисти. Това показва парадоскаслоното невежество на тези хора и извращението на техните ценности. Те не обвиняват собствената си система на управление, а обвиняват външни фактори, които впрочем идват не от друго, а от това, че светът се развива, светът се променя и светът се глобализира. Те отказват да приемат развитието и искат да се върнат в каменната ера. Не могат да проумеят, че за да живееш и да оцелееш в този свят трябва да се променяш и да се развиваш. Социализмът отдавна е доказал своята ирационалност и погрешност. Но може би поради факта, че Кралство Дания не е преживяло комунизма, те не разбират точно какво се случва с тях.
Хората по природа не са еднакви и равни. Защо трябва да ги правят такива, след като не са? Защо държавата ще подкрепя останалият без работа поради некадърност, а работещите и можещите чрез техните данъци ще плащат за този накадърник? Защо държавата ще решава вместо мен за какво ще харчи моите собствени пари? За какво предприемачество може да се мисли в страна, в която прибират 90% от печалбата? Да, вероятно има такова, но темповете на такова предприемачество са светлинни години назад от темповете, с което би могло да се развива, ако му беше дадена свобода. От там започва и забавяне на цялостното развитие на икономиката, понижаване на стандартите на живот и… невежите си мислят, че за това са им виновни арабите, негрите и целият Европейски съюз.
Ще попитате, а защо тогава те са най-щастливите в ЕС? Първо си задайте въпроса защо индийците са най-щастливи в цял свят?
Обичам ги и смесицата от емоционално изтощение и почивка, докато съм с тях ме прави много щастлива.
. Обичам да плувам, да карам колело или просто да катеря някой баир в планината. Това е нещо, което ме прави много щастлива!
