Поводът за тази публикация е кончината на Александър Божков. За мен той беше човекът, който в последните години редовно следях като изяви и публикации, а в предишни години съм работила с него по едно малко проектче в Разлог. Когато се запознах с него преди години, тогава се появиха моите дълбоки съмнения относно 10-те процента и относно всички твърдения за неговата корумпирана същност. След това за известно работата ми не предполагаше контакти с хора като него, до преди 2 години. Тогава животът ми се превърна в страшен кошмар – в буквален и преносен смисъл. Защото върху мен започнаха да се въртят хора от едни небезизвестни кръгове, а аз се чувствах като самотен бегач на дълги разстояния. Бях в ситуация, в която трябваше да разрешавам неразрешими задачи и моите морални ценности бяха сериозно разклатени. В този момент преоткрих хора, като Александър Божков, които споделяха моите ценности и виждания, и чрез които отново да стъпих на здрава основа.
Обратно на комунистическите твърдения, че нямало незаменими хора, аз съм на точно противоположното мнение. Има незаменими хора! Има хора, без които в пространството остават дупки, които никой и нищо не може да запълни. И единствената ни надежда е някой ден да се появи друг човек, който да бъде поне на нивото на тези, които вече ги няма.
Кончината на Александър Божков е още едно доказателство за страшното чудовище наречено комунизъм. Защото към него се изсипа цялата помия, която комунистите могат да произведат. Не знам дали е крадял или не, не съм му светила докато е работил, но е факт, че съдът го оправда по всичките пет (ако не се лъжа за бройката) дела, които се водеха срещу него. И като се има предвид, че комунистите държаха цялата власт през това време, като се има предвид, че мощта на комунистическата пропаганда и клеветничество е наистина голяма, и въпреки това, въпреки цялата тази мощ насочена срещу него съдът не успя да намери доказателства за неговата вина – това за мен е едно сериозно обстоятелство, което показва, че той е бил чист. Но какво от това? Цялата тази помия унищожи човека. И комунистите все пак постигнаха една малка победа, което е най-тъжната част от тази история. Защото по този начин те унищожават най-интелигентната част от народа, те винаги са го правели – в началото чрез физическо унищожение, после чрез скришно и подмолно психическо унищожение. После се опитват да унищожат здравият разум на останалата част от народа като рисуват несъществуващи картини и успяват да им внушат, че те са истина. Честно казано завиждам на комунистите за тези техни умения. Но това е нещо, което те са развивали и усъвършенствали много добре през последните десетилетия…
За съжаление още има хора, които вярват в несъществуващите картини – вярват в „мистър 10%“, вярват, че Костов е виновен, вярват, че всички са маскари и вярват, че единственият път, по който трябва да вървят е този по посока на течението. Тези хора отказват да използват разума си, а като не използваш разума си просто преставаш да бъдеш човек – точно това, което комунистите желяат от теб.
Днес ми е тъжен ден заради тези мои размисли. Изключително ми е тъжно, заради смъртта на един от най-ярките и най-позитивните личности от зората на демокрацията до сега. Боже, прости му греховете и нека почива в мир, а на нас, Боже, не давай разум – защото ние сме разхитители на собствените си ценности, ние отказваме да мислим, ние отказваме да желаем, да се борим, да търсим истината, да се усъвършенстваме и най-вече – да бъдем човеци! Амин!
Не можах да устоя на изкушението да ви дам един линк към електронното издание на в. Сега. Обикновено не го правя, но случаят е специален и заслужава внимание. Линкът е този: 